ДИМИТЪР ЛЮБЕНОВ ТЮЛЕКОВ - Асоциация РАДКО

5 септември 2016 г.

Сигурно някои изпитан номеролог може би ще намери интересни закономерности в богатия житейски и революционен път на Иван Михайлов. В спомените си има такива податки. Роден е в края на август 1896 г., а началото на септември 1990 г. предава Богу дух. По средата, 31 август 1924 г. е злочетата гибел на Т. Александров, негов земляк, учител и съратник в следвоенната революционна борба на македонските българи.

От членовете на ЦК на ВМОРО/ВМРО Иван Михайлов е единственият с уникални личностни характеристики.

На дълго отлагания конгрес, февр. 1925 г., с. Сърбиново, дн. Брежани, Благоевградска област е избран на 29 години за водещ член в ЦК на родената от извънредните обстоятелства нова ВМРО. Най-младият от членовете на ръководния орган живее най-дълго. Цели 65 години името му е емблематично в освободителното движение на българите от Македония.

Иван Михайлов е единствен от дейците на революционната организация, който толкова много и толкова дълго да е възхваляван и обругаван.

Неговото кипящо българско родолюбие и антикомунистическата му убеденост постоянно дълбаят остри разграничителни линии и отворят фронт сред управляващите власти в Белград, София и Скопие.

Отстоявайки единството на българската нация и на ВМРО името на Иван Михайлов е обвързано с типичното за междувоенното време политическо насилие. Неговите географски координати не са малко, а едва ли някога то ще бъде оправдано. Живите наследници на видни български родове от Македония пазят спомени за гибелта на техните близки. До днес отношението им спрямо Ив. Михайлов е изтъкано от неприязън и трудно обяснима липса на християнско опрощение.

Но има и другото. Дейни представители на цяло поколение млади родолюбци, особено след военния преврат от 19 май 1934 г. продължават делото на Ив. Михайлов. Със свита дясна ръка успоредно на сърцето и слънчевия сплит, поздравявайки се с „ДЖИМ“/Да живее Ив. Михайлов/ те изразяват забраненото почитание към прокудения от Отечеството си български син.

Да, вярно е. Негативните последици от т. н. „двойни и тройни македонски убийства“ и резултатите от неразумния терор на „неотговорните фактори“ още по-малко в нашите дни не бива да оневиняваме с лека ръка.

Но не бива да се забравя интересен и поучителен психологически феномен. Млади и стари, особено воювалите поданици на обезоръжена Ньойска България подкрепят и се въодушевяват от акциите на Ив. Михайлов. Именно той с личността си и с безспорния си конспиративен талант изпълва поредното революционно десетилетие, 1924-1934 г. на ВМОРО/ВМРО.

Съвременните хора и особено политико-дипломатическия елит едва ли е способен да осмисли и обясни тоговашните впечатлителни и запомнящи се индивидуални терористични актове. Убийствата на Т. Паница, Илия Пандурски, сръбския генерал Ковачевич, покушението срещу Жика Лазич в неговия белградски кабинет и особено кралското убийство в Марсилия се възприемат като изпълнение на смъртни присъди от екстериториална революционна организация. Нейните прояви никак не са случайни, защото са желани и приети добре от хиляди в „стара България“, все носители на оправдан национален гняв, възмущение и съпричастност спрямо съдбата на сънародниците в съседните християнски държави.

В югозападните предели на българската държава сигурно трудно ще се намери народна песен издигаща Ив. Михайлов до нивото на Гоце Делчев. Но във Вардарска Македония изводът не в сила. Там изпратеният от Ив. Михайлов, Вл. Черноземски е юначния смел изпълнител на обричащия клетвен девиз „смърт на тиранина“. Изпълнената смъртна присъда на югославския крал Александър е посрещната като справедливо божие наказание заради поруганата национална чест, достойнство и асимилаторски държавен терор над македонските българи по долината на р. Вардар.

От моята баба Фикия за първи път чух думата „самосудник“. Тя много приляга като ключ за проникване в духовния свят на последния български революционер.

В условията на версайска Европа и разделените Балкани, ВМРО особено при Ив. Михайлов попада под давлението на много силен личностен, вождистки синдром. Бившият съратник на Тодор Александров е фанатично предан на ценностите и идеалите на ВМОРО/ВМРО. Феноменална е неговата работоспособност и целенасоченост. Впечатляваща е искрената му отговорност и преклонение спрямо паметта на близките му другари. От тук именно се ражда, заедно с извънредните обстоятелства при които живее и работи неговото авторитарно „самосудничество“.

Роденият преди 120 години Иван Михайлов винаги се възприема като вождистки тип ръководител, организатор и идеолог на последното издание на българското националноосвободително движение. Постоянното съизмерване т. е. прилагане на неговата висока мярка спрямо нарушителите на организационния морал и дисциплина водят до многобройните братоубийства, суровото политическо насилие върху всички негови противници, както и срещу наричаните от него „предатели и изменици“ на българското национално дело в Македония.

Иван Михайлов се оказва сложна и неподвластна на идеологически схеми и политически оценки личност. Убеден съм, че той намира своя изстрадан път към Бога, обладан от действена вяра и покаяние.

Едно е сигурно и определящо. Само той от членовете на ЦК толкова продължително време се подвизава, и то успешно на писменото поле. Четирите тома спомени са достоен паметник на неговия живот, така и на македоно-българската емиграция, от чиято тъкан е неразделна част.

В сложните условия след Втората световна война Иван Михайлов се утвърди като авторитетен идеен разобличител на институционализирания сърбо-комунистически македонизъм. Яркото красноречие, разбираем стил и непреовержимата аргументация на вдъхновеното му перо отредиха достойното място на организационния водач в българска духовност и в сърцата на неговите многобройни съмищленици и последователи.

Изследователският дълг обаче към бележития син на „борческа Македония“ остава неизпълнен. Научната биография на Ив. Михайлов остава неиздадена, а тя е истинско професионално предизвикателство за академичните среди и винаги очаквано събитие за почитаемата читателска аудитория.