Отиване към съдържанието

Главно меню:

БЕЗ ПРЕДУБЕЖДЕНИЯ ЗА МИНАЛОТО, БЕЗ ИЛЮЗИИ ЗА БЪДЕЩЕТО

Публикувано на април 01, 2015 | ГЛАС НА БЪЛГАРИТЕ ОТ МАКЕДОНИЯ
Владимир Перев
Повод за написването на настоящата статия на нашият кореспондент от Скопие Владимир Перев е статията на македонстващият политик Стоян Андов „Опасността да станем югословяни е нереална“ във Фокус – Скопие, от 20 февруари 2015 г.
Добре е, че за някои работи се съгласяваме с г-н Андов, но в някои работи е очевидна – във вижданията, образованието, изминатият житейски път, а бога ми и семейното наследство.
Горе – долу работите около Първата световна война са ясни. Не става дума за това как са се развивали събитията и в крайна сметка кой е виновен за това. Вината винаги ще остане неразяснена, винаги приписвана на противниковата страна и винаги отхвърляна от обвинената страна. Важно е да се каже, че Сърбия не е имала легитимност, на основание на Сръбско-българския договор от 1912 година, да упражнява власт и да анексира територии югоизточно от линията Крива паланка – Струга. Това се е смятало за безспорна българска територия и тука даже не е била допусната нито арбитражът тогавашния всемогъщ руски цар. Арбитражът е бил позволен само за териториите по линията Скопие – Дебър – Струга. Но, формирането на новата албанска държава променило договорените задължения и Сърбия се самокомпенсирала с почти цялата днешна Македония.
КОЛИШЕВСКИ Е ЗНАЕЛ ЗА НАГАЖДАЧЕСТВОТО НА ВЛАХОВ
За Межусъюзническата война изключително е виновна некомпетентността преди всичко на българските политици, включително и на цар Фердинанд, а след това и на една част от българските военни командири. Българският цар Фердинанд е говорил шестнадесет езика, бил е изследовател по ботаника, признат от целия свят, а неговите трудове били публикувани в списания, казано с днешен речник, импакт фактор. Но този император се самозабравил в своето самовеличие и суета, затова и резултатите били такива. До тази поука не са стигнали политиците от Балканите, при нас до ден днешен, затова и националните ни катастрофи са наяве, а някои ще бъдат и „репризирани“.
Образът на Димитър Влахов, неговите позиции и нагаждачеството в живота, смятам, че са достатъчно разяснени … ако има нещо ново, няма да бъде отбелязано. Неговото агентурно минало, не за идея и идеология, ами за пари добивани от разузнавателна връзка на НКВД във Виена, оглавена от агентите Черски-Голдщайн, неговият богат живот във Виена, достатъчно говорят за него. Между другото, неговата корумпираност е и един от факторите за убийството на Тодор Александров и за обезглавяването на Организацията. Това, че е един от инициаторите за подписването на Майския манифест през 1924 година, не го освобождава от отговорност…Тези неща за него, много по-добре от мен и о цялото ВМРО ги е знаел и Лазар Колишевски и затова неговото отношение към Влахов е било същото, както и на неговите съвременници…
Не съм съгласен, че 11-та Македонска „пехотна“ дивизия е била, или аз съм я представил като „сборище на злосторници“. Няма такова нещо. Тук се касае за единица в състава на редовната българска армия, но със специални задачи за антипартизанска борба. Тази дивизия, или поне по-голямата част от нея , е била, ако използваме днешния речник „специална“. Казах и ще повторя – нито сърбите трябва да се гордеят с избухването на Топличката буна, нито някой друг може да се гордее с „ефикасното“ потушаване на буната. Това е срамен епизод за всички…
ЕКЗАРХИЯТА И ВМОРО – ДВЕ ТЕЛА С ЕДИН ДУХ
Всеки има право да бъде чиновник и привърженик на всекиго. Никой няма право да налага на другите своите виждания за неща, които са спорни… така е поне откакто го няма стария режим и загърбихме този болшевишки обичай. Становищата на г-н Андов и моите, диаметрално се различават по отношение на Българската екзархия, взаимоотношенията Екзархия – ВМОРО и тяхната роля в Македония.
Екзархията и ВМОРО се две структури, две тела с един дух – свободата на Македония. Имало е любов, но имало е и омраза между тези две тела, имало е и много неразбирателства, но съдбовно са били определени – едните да пазят душата на поробения народ в Македония и Одринско, а другите – с оръжие и саможертва да защитават неговото физическо оцеляване. Били са преплетени в неразривна връзка, често пъти трагична. В нашата история могат да се срещнат хора, които в началото с оръжие в ръка са били посветени на въоръжената борба до саможертва, а всички наши революционери са преминали своя духовен катарзис като екзархийски учители. Да, те са се борили за свободна „българска“ Македония и в това няма нищо лошо – това е вече минало и е в историята.
Историческият момент на формирането на Екзархията е приет като момент на освобождаването на македонския народ от гръцко духовно робство. Дори и повече, началото и настояванията за формирането на Екзархията са в Скопие и Пловдив, като две основополагащи средища за духовна свобода. Македонските епархии с тяхното желание да се присъединят към Екзархията и борбата им против гръцкото духовенство, се предвождат от ги прилепчанеца Методи Кусев, по-късно всемогъщ секретар на Екзарха и Митрополит Старозагорски. Днес, неговото многобройно роднинско потомство живее от Виена, през Прилеп и София, до Пловдив. Има ви всякакви – комунисти и антикомунисти, демократи и реакционери – но всички са високообразовани и всички са горди със своя духовен и войнствен родственик. Не само те, но и всички ние… не е добре да слушаме осъдителни присъди за нашите предци само затова, че не са като нас… те са били хора на своето време… и са били наши предци…
Старото ВМРО е национално-освободително движение, а Екзархията е неговият духовен наставник и инициатор. Дори и по време на Първата, че и на Втората световна война е имало търсене на легалното и нелегално ВМРО и неговите последователи за духовна свобода и национални права. Вмровците никога не са престанали да бъдат българи и екзархисти чак до промяната на движението с партия в 1990 година, когато нещата се промениха в полза на партийния живот и привилегиите, в ущърб на духовността… но, това е логично, това са промените на новото време.
ВАНЧО МИХАЙЛОВ НИКОГА НЕ E БИЛ ОБВИНЯЕМ В ЮГОСЛАВИЯ
Ако искаме да бъдем съвсем искрени и да кажем нещата до край, аз, г-н Андов и всички наши историци и академици, които по-добре от мен знаят ролята на Гарашанин и Стоян Новаковик във формирането на идеята за македонска нация. Нещастният Мисирков, „българският пенсионер“, идва много по-късно, почти на края на процеса, когато се появява Коминтерна, а след това и НОБ, за да се дойде до днешната наша съвест. Да, така е, това е било процес, а задачата на всички нас е да посочим всички фази на процеса, обективно и без предубеждения… и никога, никога не съм казал че този процес процес трябва да се отхвърли. Само трябва да се обясни, преди всичко диалектически…
Проблемът, ако въобще съществува такъв проблем, с Ванчо Михайлов и михайловизмът като обществено и историческо явление, не е така лесно да се обясни. Употребените епитети за него като „фашист“, „фашистко движение и идея“, въобще не кореспондират с международната ситуация в Европа. Именно, Съветът на Европа е приел две значими декларации; едната е от 1996 година (мерки за разрушаване на тоталитарния комунизъм) и втората – от 2006 година (осъждане на тоталитарния комунизъм). Декларациите са преведени на всички европейски езици, но аз никъде не успях да ги намеря на македонски, дори и в интернет. Националсоциализмът като режим в света завършва с Нюрнбергския процес, чиито решения са важни и актуални до днес. Декларациите се чисти, ясни и таксативни и никъде не може да се намери терминът „фашизъм“. Просто, няма осъждане на фашизма като обществена система, а за злините сторени в негово име се търси лична или групова отговорност, но не и морална (или като държавност) отговорност на системата „фашизъм“. Колкото да се знае, а г-н Андов по-добре от мене знае, че за декларацията за осъждане на комунизма в Парламентарното събрание на Съвета на Европа, не гласуваше само македонската делегация, или някой от делегатите, все едно…
Ванчо Михайлов, заедно с германските войски напуска Скопие на 8 септември 1944. Той дойде от Загреб за няколко дни в неуспешен опит да направи македонска самостоятелна държава под германски протекторат. Той отхвърля това. Тръгва с германските войски за Австрия и след няколко месеца заминава за Италия и остава да живее там необезпокояван до края на своя дълъг живот, до 1990 година.
Неговият апартамент, на ул. „Виа Понза“, се намира в четириетажна сграда, в която на всеки етаж има по един скромен апартамент. Той живее на втория етаж, а на първия, третия и четвъртия етаж съседите са служители на италианските служби за сигурност. Никога никой от Македония или от Титова Югославия не потърсил неговата екстрадиция, никога никой не го е обвинил за някакво криминално дело, което той лично е направил, или което е направила ВМРО под неговото ръководство. Живее като абсолютно свободен човек, а неговите публицистични материали, които се печатат в органа на емиграцията „Македонска трибуна“, се търсени за препечатване в целия свят. Убийствата без съд и присъда, както и по-късните съдебни процеси против ванчомихайловистите в Скопие и паралелно, в София, са само далечно, но сурово ехо на сталинистките чистки в СССР и желание на македонските, югославските и българските ръководители да угодят на Сталин по всякакъв начин и с неговото одобрение да запазят властта…
КАРИКАТУРНИЯТ „МИХАЙЛОВИЗЪМ“
Грешка е мисленето на г-н Андов, че „чинията от която някой сърба чорбата на Ванчо Михайлов е мухлясала и отдавна изхвърлена на историческото бунище“. Грешка, голяма грешка в преценката. Мисля, че чинията някой я поддържа идеално чиста и винаги пълна с храна, просто като в ресторант на самообслужване … всеки да си вземе каквото иска. Иначе, откъде толкова много разговори за „равноправие на езиците на цялата територия на Македония“, за „федерализация“, за „по-голяма самостоятелност на местната власт“, за „регионално сътрудничество със съседните общини“ и за ред други работи от кои на македонеца му спира мисълта. Всичко това е „михайловизъм“, но карикатурен и безкритично пренесен в днешно време. По времето на Ванчо, Солун е бил наша общтина, в Македония живели80 000 евреи, имало е концентрирано влашко население… значи, ситуацията тогава е била една, сега е съвсем различна. Тема за размисъл – кой е този, който иска да си играе игри на „исторически виртуалности“, та иска да ни наложи невъзможна ситуация. Гарантирам, отговорно твърдя, че това не са малобройните македонски българи и михайловисти… Някой друг, от македонския политически корпус играе тази мръсна игра. Тук Ванчо Михайлов не е виновен за нищо, а албанските политици играят с македонски карти…
Насаденият страх от „михайловизма“, доведе Македония до там, да се забрани единственото българско сдружение в страната „Радко“. Една склерозирала баба и някои нейните сътрудници, всичките забравени и изгубени в нашата „прекрасна“ правосъдна система успяха да издействуват забрана на „Радко“ пред Върховния съд. Петнадесет години трае голготата на привържениците на сдружението да доберат до справедливост и накрая Европейският съд в Страсбург да присъди с 4:1 гласове на съдиите в тяхна полза. Интересни са съдебните актове в Страсбург, които могат да се намерят в интернет… Имено, македонската баба обвинява, между другото и за „фашизма“ на Михайлов и сдружението, което носи неговият псевдоним, но Европейският съд отказва да се впусне в такава разправия за „фашизма“, съгласно актовете на Съвета на Европа.
Европейският съд не разглежда въобще термина „фашизъм“, отхвърля го в каквито и да било връзки и вследствие на това няма връзка с Михайлов и със сдружението „Радко“.
Сдружението все още не е и няма да бъде регистрирано в Македония, поне такива са вижданията на засегнатите… някой тук се опитва да рекетира. Тихомълком се опитва чрез македонските българи да действат в София, да се регистрира „ОМО Илинден-Пирин“, та в Македония да се регистрира тяхното „Радко“. Демек, реципрочно. Тук при нас, някой все още мисли, че в в София политиците са малоумници и храненици от времето на тодорживковия режим и СССР…Такова нещо никога няма да стане, а най-големите противници на тази „реципрочност“ , „малобройните” македонски българи… просто са навикнали да живеят онеправдани…
Що се отнася до езика и писмеността, благодаря на г-н Андов за езика, благодаря за комплимента. Хубаво е да се чуе, дори и да е суета. Все пак, да се изясним… аз много по-добре работя със сръбския език, но това не значи, че се чувствам сърбин. Още по-сериозен е проблемът с моя син, който знае английски по-добре от половината Лондон, ама не се чувствува британец… Езикът е само елемент на нашата съвест, а често и съвест, но никога не е единственият елемент за национална самоопределение.
СИЛАТА НА ПРОПАГАНДАТА И ЖАЖДАТА ЗА СВОБОДА
Стигнахме до най-тежката част за обяснение. Останах учуден, когато забелязах, че думата „татари“ не съм я сложил в кавички. Размислих и стигнах до заключението, че фактически съм направил казано на психиатричен език „мисловна грешка под сугестия“. Именно, аз просто така съм мислел. През целия ми живот са ме учили, че българите се татари, че са някакъв „турано-татарски народ с монголско потекло“, така, че и аз самият се опрях на този мисловен натиск, вероятно съм се изравнил с тях. В тези изминали 100 години българите бяха представяни като татари, монголци, простаци (което кореспондира с гръцкия превод на името) и не зная още какво.. добре, че някой не се е сетил да ги представи като човекоядци… тогава сигурно щях да очаквам при моите посещения на роднините ми в София да видя човек на шиш пред „Шератон“. Това е силата на пропагандата, това е мощта на медиите и насилствената политика, това са сцените, които и днес ги гледаме и слушаме в един по-друг контекст, но пак на „ваши“ и „наши“, на „предатели“ и на „патриоти“.
Македонският народ и българите са били заедно в цялата своя дългогодишна история. Заедно бяхме от Самуил до сега, заедно бяхме и преди това, заедно бяхме и под властта Османлиите. Заедно бяхме във Възраждането и в борбите за освобождаването на Македония. Последните стотина години историята се смили на някои други балкански народи, а забрави българския. Времето, което идва ще отвори нови хоризонти… не искам да отмине, не искам да се забрави… България беше „изгубеният рай“ на македонското мнозинство, само допреди осемдесетина години. По-късно се промени, промени се и нашата съвест и всички ние трябва да се съобразим с това … тук г-н Андов е прав.
Най-накрая нещо актуално. Преди няколко вечери слушах г-н Зоран Заев, лидерът на СДСМ и на опозицията на канал „24 вести“. Говореше за вижданията, политиката и перспективите. Всичко това на мен като обикновен човек, ме държеше в рамките на интересите на всеки македонец за нашата съдба и съдбината на тази държава… на това парче земя, където сме се родили и където, вероятно всичките, така си мисля, искаме да приключим нашия жизнен път. В една част от неговото изказване останах приятно изненадан… никога в моя живот, никога не съм чул нито един македонски или югославски политик, за толкова кратко време от петдесетина минути, толкова често да повтори думите „свобода и демокрация“. За София не искам да приказвам, при тях тези думи бяха употребявани за някои други неща, не за българите.
Това не е само политичка прокламация, това не е само фарс и подигравка… това е истинска жажда за свобода и демокрация, това е нещо, което отдавна не ни достига в тези наши жизнени пространства … и не е важно дали г-н Заев или тази власт, или някой друг ще ни донесе „свобода и демокрация“. Важно е, че жаждата съществува, а ние сме тук, за да я извоюваме, за да я заслужим. Без жажда няма борба, а без борба няма свобода… а тогава, когато всички, буквално всички ще бъдем духовно свободни, със свободни мисли и идеи, само тогава ще се освободим от предразсъдъците за миналото, но и от илюзиите за нашето бъдеще.
Останете в добро здраве и разположение, г-н Андов.

Назад към съдържанието | Назад към главното меню