Отиване към съдържанието

Главно меню:

ЗА „ЧИСТИТЕ“ БЪЛГАРИ, ЗА „МРЪСНИТЕ“ МАКЕДОНЦИ-БЪЛГАРИ И ЗА ПОДЛИТЕ ЮГОСЛАВЯНИ

Публикувано на март 2, 2015 | ГЛАС НА БЪЛГАРИТЕ ОТ МАКЕДОНИЯ
Владимир Перев
Повод: Колонката на Стоян Андов „Македонци-българи са извършвали най-мръсни работи за идеята на голяма България“, „Фокус“ бр. 1008,  30 януари 2015 г.
В текста на Стоян Андов, публикуван във „Фокус“ брой 1008, авторът, основавайки се на историческите събития на Балканите и около Македония, в периода на Балканските и Първата световна война, си е позволил определени неточности, което само по себе не е нищо лошо, но си e позволил и някои произволия, които могат да доведат младото поколение до погрешни заключения.
Неговото тълкувание на Сръбско-българския договор от 1912 година за разпределение на сферите на влияние на двете държави, не отразява точно духът на договора, нито фактите за т. нар. демаркационна  линия за разграничаване на така наречената „неутрална зона“. Разширявайки „неутралната зона“ от Албанските планини до десния бряг на р. Струма, той анулира нарушаването на договора от страна на Сърбия и признава сръбската окупация на по-голямата част от Вардарска Македония. За реализирането и спазването на нормите на този важен договор, върховен контрол упражнявал руският император, но в това време той най-вероятно бил зает с разпадането на империята, което скоро щяло да ги отнесе в небитието.
ВМОРО НЕ Е ПРОПУСНАЛА ВОЙНАТА
Кого и защо Зоран Тодоровски нарича „македонски военни единици“, а това, че всички са били в състава на Българската армия е съвършено ясно. В това време думата „македонец“ и думата „българин“ са имали еднакво значение, по-точно казано, думата „македонец” се  използвала за неосвободен  българин, т.е. българин останал под властта на Османската империя. Да, тази дума има и друго, географско значение – за всеки, който идва от географската територия „Македония”.
Горе-долу същото важи и днес: албанците са македонци, но и албанци, сърбите си останаха сърби, но и македонци, само българите в Македония задължително трябва да бъдат само македонци.
Съотношението от проценти на различните националности от времето на Първата световна война, до голяма степен посочва същото. По време на Втората балканска война Сърбия владее почти цялата територия на днешна Република Македония, използвайки сила, принуда и закани, тя успява да мобилизира в своите военни части едва 60 хиляди души. За разлика от нея, България, която е победена и преживява национална катастрофа, получава като възнаграждение 16 хиляди доброволци и успява да мобилизира повече от 90 хиляди македонци от районите под сръбска власт. Нещо повече, от 60 хиляди сръбски наборници от Македония – 30 хиляди са дезертирали и са се присъединили към българската армия. Броят на участвалите македонци в българските военни единици достига до 120 хиляди души. И няма нито едно дезертьорство и нито един не е преминал на страната на Сърбия или Гърция. Всичко това стана благодарение на усилията на ВМОРО, която ръководеше най-значителните военни операции и начело, на която стояха Тодор Александров и генерал Александър Протогеров.
Значи, твърдението, че членовете на ВМОРО са проспали войната не отговаря на истината. Те са воювали заедно с армията и народа, които са ги чувствали като свои и с които са очаквали идването на свободата.
Същото се отнася и за онези 30 хиляди македонци, които са останали в сръбската армия и заедно със сръбския народ са преживели поражението на Албанските планини и на островите Корфу и Видо. И те са вярвали в някаква „своя“ свобода и ожесточено са се борили за своята кауза. Заедно с войските на Антантата те са участвали в пробива на фронтовата линия при Солунския фронт и са завършили своя победоносен поход в Белград.
Всички участници във войната са наградени – всичко това е нормално и честно. Това означава, че никой в Македония не е проспал войната.
Всички приказки, че „брат – брата не е убивал или брат – брата е убивал“, са само романтична представа за миналото, гледано с днешен поглед.
Войникът няма нито брат, нито семейство – той има само пушка и неговото решение, зависи само от него и от неговото оръжие.
До средата на 20-те години на миналия век няма идея за македонска държава в рамките на ВМРО от неговото създаване и до края на Първата световна война. Да, има автономия – да, но не и автономия, зависима от България, а по-скоро автономия в рамките на Османската империя. В момента, когато приключва турското владение върху територията на Македония и Османската империя е победена и се разпада, ВМОРО има само една единствена  идея – Македония да се слее с България. Затова е толкова висок процентът на участниците македонци в Българската армия, затова има толкова македонци-доброволции в същото много дезертьори  от сръбската и гръцката армия, които преминават в българската армия.
Ръководството на ВМОРО е изцяло в служба не само на българската армия, но и на българската администрация. Лидерът на организацията Тодор Александров е началник на разузнавателната служба към направление „Западни армии” и неговото ръководство обхваща територията от Джердап до Струга. Целият живот на тази демаркационна линия  е държана и контролирана от ВМОРО и за тази цел Тодор Александров е имал и лична среща с германския кайзер Вилхелм в град Ниш.
Дали привържениците на ВМОРО са били администратори в българската oкупационна зона? Да,  били са и в това няма нищо срамно. Да, те са служили на своя народ и на българската държава, която са чувствали като родна. Например, бащата на преди омразната, а сега  омразната македонизиранаМара Бунева, е бил в кратък период от време български кмет на град Тетово. Тогава още никой не е знаел за „образа и делото“ на „ключаря” и хората не са знаели, че трябва да бъдат югославяни.. Бяха македонци, но с по-различно разбиране за македонската нация.
МРЪСНАТА РОЛЯ НА ДИМИТЪР ВЛАХОВ
Да, имало е и „лоши“, както каза Андов. Например „македонецът“ Димитър Влахов е бил царски служител и граждански администратор на Щипската и Прищинската военна зона. В Държавния архив на България, в София, се съхраняват неговите подaнически и поклоннически писма до българския цар Фердинанд, в които той подмазвачески убеждава царя, че „от албанците в Косово ще направи най-големи българи“, само ако царят се умилостиви да му даде някаква по-висока дипломатическа функция. За щастие на албанците, той получил исканата длъжност и си заминал и така те се спасиха от експеримента за промяна на генетиката и нацията.
Но, ние не се спасихме от него. През Втората световна война Димитър Влахов дойде в Македония, след което замина за Белград, а някое време вършеше и антибългарска пропаганда в Америка. Смятаха го за голям македонец, а след неговата смърт, неговият син Густав каза, че в семейството никога не са чували за македонска нация, за македонски език и, че винаги са говорили и са се чувствали като българи. А Густав Влахов не е, който и да е. Той е офицер от НКВД и шеф на кабинета на Титоот момента на  освобождаването на Белград до средата на 1948 година. Така приспособленецът Димитър Влахов след 1944 година гледаше как неговите довчерашни съюзници и приятели от Първата световна война и след нея, гният по Титовите затвори, само защото са се чувствали като македонски българи, а той не си е помръднал и пръста в тяхна защита. Тук Андов е прав, защото е имало мръсни българомакедонци, но всички те  са минали на страната на левицата и на комунистическото движение, което тогава е било в подем. Титовата Югославия и Тодорживковата България приемаха тези хитреци и ренегати и им дадоха почести, награди и добро материално състояние.
Глупост е да се твърди, че Александър Протогеров със своята 11-та македонска дивизия трябвало да се бори за самостоятелна Македония по време на Първата световна война. Впрочем, той беше български генерал, дивизията беше съставена от македонци с българско национално съзнание и образование, била е въоръжена с българско оръжие… но дали е трябвало Протогеров да обяви война на България, да се съюзи със Сърбия, Гърция и Франция и да търси създаване на Федерална Македония в рамките на Кралство Югославия? Това не е историческо размишление, това е поглед върху македонската история от прозореца на белградския администратор, поглед със сръбски исторически филтър…
Топличкото въстание е срамен акт за всички воюващи страни. Но трябва да напомним, че Тимочкото въстание  не е военен бунт, а е бунт на сръбското цивилно население срещу българската окупация, бунт, подтикнат от сръбското четническо движение. Това са паравоенни действия и те са могли да бъдат задушени само с друга паравоенна сила. Затова минават в настъпление македонските доброволци от военната част на Протогеров, но никъде не се споменава, че са поддържани от три албански и един турски военен отряд.  За турците не се знае как, но за албанците се говори, че ги е мобилизирал амбициозният Димитър Влахов. Все пак, той е удържал на думата си и от  някои албанци е успял да направи българи…
СЪНЯТ ЗА САНСТЕФАНСКА БЪЛГАРИЯ
Разбира се главният организатор на Топличката буна, войводата Коста Пеканац,е останал жив, както е останала жива и неговата съпруга и единственото останало дете, тъй като по време на буната са били в София… както Пеканац през 1941 година посрещнал немските офицери на Абвер в Ниш и как с тях в хотел „Парк“ са обменили информации? Македонските българи носят своя кръст за Топличката буна, но и сърбите трябва да преосмислят историята и техните герои, с които толкова се гордеят… тука нито Андов, нито нашето съжаление могат да им помогнат.
Забележките към Тодор Александров и към българската Военна лига са стари, изтъркани и негодни за употреба в този исторически момент. Обясненията от типа „най-закоравелите и безскрупулни привърженици на идеята за Санстефанска България“, днес са смешни. Санстефанска България остана неосъществена мечта за по-голямата част от македонското население в този период. Тази България е символ и жажда за свободата, която е постижима…
Каква е тази подлост да убеждаваш народа, че е било по-добре да остане под турско робство, отколкото да бъде свободен, дори и в Санстефанска България. Но нали учехме, че турците са ни набивали на кол, взимали са ни безброй данъци, насилвали са нашите майки, жени и сестри… откъде-накъде сега било по-добре да сме с турците, а не с българите?
Да, трябваше да чакаме да не „освободят“ първо сърбите, а след това от тях да не освободят югокомунистите, за да се завърши с едно мракобесие на гражданска, верска и не знам още каква не война, само и само в Македония да няма българи, а само сърби под мимикрията на някакво югославянство.
СОЛУНСКОТО ПРИМИРИЕ
На Андов не са му ясни условията,  при които България е подписала  примирието в Солун.
Да се каже, че „нито един председател на българското правителство с български произход не би се осмелил да подпише примирие“, а това го извърши ресенчанинът Ляпчев и че той „не е единственият случай, когато македонци-българи са извършвали някога много мръсна работа или такава, която унижава човешкото достойнство“ е акт на подлост на един изтъркан сърбокомунистически политик и слуга на титовия тираничен режим. Е, това го може само „истински македонец“, онзи, който е възпитаван на сръбска трапеза, индивид, който може да види Македония като сръбска губерния, а македонецът като наковалня от срамните сръбски вицове за нас като „тавче-гравче“.
Сега за Солунското примирие. Главния командващ силите на Антантата е френският генерал Франше д` Еспре. Високообразован, високоморален и способен офицер, той успява да пробие фронта на немско-българските войски на Каймакчалан, на Добро поле и с това да отвори победоносният път на сръбската и союзничките армии към Белград. В знак на благодарност сръбската държава му издига паметник, който и сега се намира в Белград, по пътя от Славия до средата на пътя към Автокоманда. По времето на войната е произведен в чин маршал, а сръбското четническо движение му дава титлата войвода.
Примирието от българска страна е подписано от двама ресенчани – политикът Андрей Ляпчев и дипломатът от световен ранг Симеон Радев. Третият член на делегацията е българският генерал с габровско потекло Иван Луков. Той е офицер с всички възможни отличия, завършил генералщабната военна академия в Санкт Петербург и е бил български военен аташе във Франция. От там датира и неговото познанство с Франше д` Еспре. Политиците на силите от Антантата, предимно тези от Франция, са искали примирието да бъде подписано от техните близки приятели преди войната, като Александър Стамболийски, Райко Даскалов и техният приятел, политикът Никола Генадиев. По този начин са се надявали, че ще успеят да ги освободят от отговорността за войната.
Франше д`Еспре се противопоставил. Александър Стамболийски бил военен дезертьор и затворник, който е станал премиер. Райко Даскалов организирал някакви просоциалистически военни бунтове, а Никола Генадиев бил криминален и военен спекулант. Всички са били криминални  типове, затънали до гуша в тогавашната позната Деклозиерова афера.
Френският генерал е отказал да подпише примирие с личности, които са били под неговото морално ниво и потърсил съответна уважавана българска делегация. Само делегацията Ляпчев-Луков-Радев вдъхвала респект пред силите на Антантата и само тази делегация успяла до попречи на нахлуването на сръбските и гръцките войски на територията на България и дори да окупират София. Така е било тогава…
На кого са нужни подлостите на Андов и подмятанията на някакви честни българи и мръсни македонобългари. Откога един югославски чиновник не защитава от татарите, величаейки тяхната честност. Стига вече бре хора, и малките деца знаят за комформисткото и криминогенно българско общество, както в Първата, така и във Втората световна война. Имало е и патриоти и честни хора, но без обиди, по-голямата част от тях са били от македонските българи. Те носеха българският патриотизъм и национализъм, за разлика от „честните“ български българи, които бяха агенти на Коминтерна и искаха да направят от България 16-та или не знам коя по ред съветска република. Между тези „честни“ българи нямаше македонци. Особено от привържениците на Ванче Михайлов.
САМОСТОЯТЕЛНА МАКЕДОНИЯ
Думите, в различно време и под различни услови, имат различно значение. Разбрахме се за думата автономия, а изразът за самостоятелна македонска държава за пръв път го употребява Ванче Михайлов, разочарован от политиката на България в периода между двете световни войни. Дали това е било правилно или не, той за пръв път говори и за много етноси, за народно самоуправление и за още какво ли не, което днес безуспешно се опитваме да направим.  Наистина, той никъде не говори за македонска нация и език, а само за българска нация и език. Той е човек на своето време – каквото е времето, такива са и  стремежите на  хората от Македония. Нима днес трябва осъждаме тези мореплаватели от миналото, които са се заблудили със своите кораби и са доживели корабокрушение, затова, че нямали компютри и GPS навигация. Това противоречи на логиката.
Времето на Стоян Андов и на титова Югославия замина в небитието, замина с кръв, бежанци, разслояване на обществото и невиждани социални сътресения. Дали чувствам, че някой иска отново да възобнови творбата, която два пъти се явява като мъртвородено дете и завършва с кръв… дали някой иска по изкуствен начин, подло и безпринципно да  подхранва идеите, че е възможна нова, трета Югославия, дори и смалена на Сърбославия. Някой е преценил, че за тази цел в Македония трябва да се поддържа в постоянна омраза към България и българите, дори и омраза към всички и само голяма любов към Сърбия.
Аз съм демократ… Всеки нека мрази и нека обича, когото иска – това е личен, човешки избор. Но, аз съм и марксист, така са ме възпитавали: „Историята първият път е драма, а вторият път е фарс“. Югославия първия път напълно потвърди тази марксистка теория, при втория път я претвори в аксиома. Никой да не се заблуждава, че ще ни поведе по трети път…

Назад към съдържанието | Назад към главното меню