Отиване към съдържанието

Главно меню:

БЪЛГАРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ В МАКЕДОНИЯ
Митове, митологии, митологеми...

Владимир Перев | Македонска трибуна
Българското разузнаване в Македония се споменава рядко. Ако не се броят няколко студии във Факултета по сигурност на Македония през последно време не е проучвано сериозно от политически и социален аспект. Но Бога ми, при тази ситуация дори и това е нещо, даже много.
Българските разузнавачи никога не са били особено помитани в Македония. Хората не са контактували с тях. Онези от старото ВМРО, които имаха влечение към „Майка България” след лошият опит с тях през последните 70 години направо ги презират и избягват по всякакъв възможен начин. От време на време македонските медии провъзгласяват Красимир Каракачанов като някакъв „антимакедонец” и някакъв бивш или настоящ разузнавач. За неговият „антимакедонизъм” ако изобщо има такъв, е предмет на по-специален анализ. Но това не пречи да говорим за разузнаваческото му. За македонските служби това бе смешен епизод от неговото минало, а Бога ми и от настоящето.
Българските служби добре знаят историята. Следят съвременните събития от медиите и разумните в тях правят определени изводи. Знаят че на тази територия винаги са се борели няколко големи служби, а българските само са вършели обслужващата работа на една единствена служба.
Всичко щеше да си е наред и всички, и ние, и те бихме ставали нашите провали, ако неотдавна сайтът „Македонска трибуна – Торонто” не показа едно видео с продължителност от 23 минути. В него участваха двама индивиди. Единият бе евроизбраникът Ангел Джамбазки, който иначе минава за покровител на македонските българи пред европейските институции. Другият Георги Коритаров – журналист и водещ в няколко телевизии, бе персона абсолютно неизвестна за македонската публика, включително и за македонските българи. До своята 18-та минута тяхното интервю пред българската Нова телевизия вървеше нормално. След което Коритаров взе думата и избълва сериозни глупости, като например, че „българските разузнавателни служби са формирали ВМРО – ДПМНЕ” и че, „ВМРО – ДПМНЕ” е българска организация”, както и че македонците „никога няма да подпишат договор за добросъседство, защото това не е договор между македонци и българи, ами договор между българи и българи и затова нямало да се подпише”.
Слушайки тези измишльотини, човек очаква да чуе и че СДСМ е била формирана от Българската комунистическа партия БКП. Засега толкова за Коритаров, но не само за него, а и за други като него.
Исторически погледаното българското разузнаване за и в Македония започва с формирането на Екзархията през 1870 г. Множеството македонци в Цариград не искат да се гърчеят и да са фанариоти – патриаршисти и веднага се включват в акцията за формирането на Екзархията, която я чувствали за своя. Затова започват да служат на екзархсите, първа на Иларион Макариополски, после на Антим I и накрая на най-значимият екзарх Йосиф. Тези градинари, колари, коняри и соколари в султанския дворец, цариградските бюрекчии, касапи и представителите от всички останали професии и занаяти, носят безценни информации до Екзархийското седалище. Така екзархсите винаги са имали нужната им информация и безценни козове в преговорите със султана, гръцката патриаршия и руското посолство начело с граф Игнатиев. Информации се подават също отвсякъде, от всички краища на Екзархията, но от Македония ги изпращат само онези които се самоопределят и чувстват като македонски българи. Останалите от населението не са смятали Македония за важна, не са я припознавали и не са възприемали себе си в нея, като нещо различно. Трябва да се помни, че само българите са се занимавали с оперативно разузнаване на терен, а информацията аналитично е обработвана от велемощния екзархийски секретар, прилепчанинът Методий Кусевич, по-късно Старозагорски митрополит.
През 1878 година се създава васалното Княжество България, а Македония остава под турска власт. Като васална страна България няма право на дипломатически представителства на турска територия, но разузнавателната работа се извършва от т.н. „търговски агенти”. Те най-вече се изявяват като резиденти на българската агентура. Търговските агенти са установени в Скопие, Битоля и Солун, а при възможност и активно пътуват из тези вилаети. Техните писмени донесения са ясни и конкретни за всяка тема по която пишат. Отделен въпрос е, как са били тълкувани и възприемани от тези до които са били изпратени и които са ги чели. Ако съдим от историческите резултати, започваме да разбираме вицовете за интелигентността на разузнавачите.
Ролята на Велики
те Гьорче и Тодор ... и на онези "други"
Ситуацията се променя през 1896 година. Тогава, един от основателите на ВМРО, Гьорче Петров, написва, а след това публикува за нуждите на българското военно разузнаване книгата “Материали по изучаването на Македония“. Това всъщност е разузнавателно, картографски и географски справочник за нуждите на българската армия. В него са описани всички тогавашни пътища, турски пунктове, гори, върхове, водоизточници, сезонни и климатични особености, както и детайли от етнографията на македонското население. Тогавашният военен министър на България, генерал Рачо Петров е въодушевен от разузнавателните способности на Гьорче Петров и му предлага стипендия да учи картография в чужбина. Петров отказва, но до своя кончина остава поборник и обединител за освобождението на Македония.
Това е първият истински пробив на българското разузнаване в Македония и то само поради инициативата на ВМРО и Гьорче Петров, както и с поддръжката на ген. Рачо Петров.
От 6-ти септември 1908 г., България става самостоятелна и суверенна държава. Тя веднага насочва своите средства и разузнавачи към териториите на Беломорието и към Вардарска Македония, а в известна степен и към Западните покрайнини, т.е. Източна Сърбия.
Нямаме сведения, какви са резултатите от работата на българските разузнавачи, концентрирани предимно около дейността на посолствата и военните аташета в съседните балкански и европейски столици. Съдейки по ефектът след двете Балкански войни, резултатът не е много висок или то поне на ниво анализ. Защото например в услуга на българската мрежа работи цялото българско македонско население, което чрез каналите и организацията на ВМРО предава изчерпателна информация на всички български щабове.
Първата световна война е разузнавателна лекция за българската агентура, към своите колеги от съседните страни. В началото на 1915 година, след атентата в Казиното в София официално се сформира Военното разузнаване. По време на наддаването между Антантата и Централните сили за привличането на България се стига до куриозното сътрудничество в България и Македония между турското разузнаване и структурата на ВМРО, както при Валандовската акция.
Поучен от предишните неуспехи, Българският генерален щаб назначава за началник на разузнаването на групата Западни армии, която отбранява териториите от Джердап до Корча, всесилният и неприкосновен вожд на ВМРО Тодор Александров. Той реорганизира службата. Въвежда желязна дисциплина. Активира разузнавачите на ВМРО от миналото, като здраво контролира поверената му територия. Трябва да се прочетат “Писма от Дебър“ на Тодор Александров, за да се види колко и какво е знаел. През септември 1918 г., след пробива на англо-французите при Добро поле България губи войната. Но Александров успява да изтегли или да легализира и запази, активна и невредима цялата своя агентура. Резидентите остават по домовете си неразкрити и всички те ще му служат до неговото убийство на 31 август 1924 г. След това, кажи речи почти цялата тази агентура преминава на страната на Иван Михайлов. Гибелта на Тодор Александров не променя почти нищо. Ако той бе големият организатор, то Иван Михайлов ще се прояви, като големия конспиратор. Той реформира ВМРО. Създава терористичните тройки и се превръща в кошмар за сръбската власт в Македония до критичната 1934 г..
Изгубените войни, Втората балканска и Първата световна съсипаха българският национален дух. Този период самите българи определят като настъпване на „пораженска психология сред масите”. Притисната и блокирана от всички страни България принудена от Сърбия да подпише през 1923 г. Нишкият договор. Този договор е заплатен от подписалият го премиер Александър Стамболийски с главата му. Убит е от четниците на ВМРО предвождани от войводата Величко Велянов от с. Черешово, Скопско, като получават логистична поддръжка от българските военни, предвождани от капитан Харлаков, известен като “черния капитан“.
Но нито България, а заедно с нея и ВМРО, вече не може да бъдат спасени с нищо. Те пътуват заедно, към своя разгром, едните като държава, а другите като организация.
Подаръкът на Цочо и Ива
Във Вардарска Македония сръбската власт върши невиждани престъпления, за които и до днес все още не се говори открито. Трагедията за българското население в Егейска Македония е окончателна след 1924 г., след подписването на Лозанските договори, за размяна на територии и население. Договорът Калфов – Политис дава възможност на българите да заминат за България, а на гърците да колонизират Беломорието. Все пак някои от българите остават по родните си места въпреки всичко, като желаят да ги отстояват до край. Знайна е тяхната трагична съдба в Леринско, Костурско и Воденско по време на Втората световна война, като насилията и терора срещу тях никога не стихват. Но това е тема за други изследвания и автори........
По това време формално съществува българска разузнавателна служба за събиране на информация за състоянието в съседните страни. Но реално цялата информация за Македония се получава единствено от ВМРО, а често разузнаването спестява или пуска дори заблуждаващи информации в обществото за Македония под сръбска власт.
По това време или всъщност безвремие се появява книгата „Македония под иго (робство)”. Авторът е анонимен и се подписва като “Veritas“. Книгата е българска, текстът български но подписана с латинското „Истина”. Веднъж бях на посещение в Българския държавен архив. Тогава прекрасният автор и архивист Цочо Билярски и неговата талантлива сътрудничка Ива Бурилкова на раздяла ми дадоха една дебела папка от около 500 страници, като ми казаха:
-“Перев вземи тази книга. Това е книга за Македония под робство. Това са сълзите на Македония...книгата е много рядка, затова ти даваме ксерокопие...“
Признавам, че в този момент „Сълзите на Македония” не ме впечатлиха. Всеки бе зает със собствените си сълзи. Но незнанието на такива като мен дава шансове на подобни като двойката Джамбазки - Коритаров да манипулират и то не македонците, а най-вече все по-малобройните македонски българи. Прегледах книгата и останах впечатлен. На 500 страници имаше около 1000 информации от Вардарска и Егейска Македония в документи, писма, петиции, препечатки от местната и чуждестранната преса и всичко това в пробългарска светлина. За крайно учудване сред тях имаше многобройни писма изпратени чрез редовната куриерска служба на ВМРО. Писма по които българските власти изобщо не са реагирали, като се изключат някои петиции.Но което е още по-учудващо цялата тази агентурна мрежа бе подредена по име, презиме или под псевдоними. Споменато бе всяко село в което е имало инциденти или проблеми. Всяка стъпка и действие на сръбската или гръцката власт е документирана и разяснена. Но между източниците, тоест разузнавачите няма нито едно име на българин от „старите предели”, всичките са от Егейска или Вардарска Македония. Никъде не се споменава нито един български агент, нещо което по турско време редовно се е описвало и отчитало. Тях вече ги е нямало. Книгата обхваща периодът от 1919 до 1929 г., като е отпечатана през 1931 г. в печатницата на Царския дворец. Това е от българите....
Заинтересувах се от псевдонима “Veritas“. С известни усилия стигнах и до името на автора и отново останах учуден. Неговото име бе Иван Хаджов. Точно така е записан и може да бъде открит в Уикипедия, като македонец, по потекло от Струга, иначе известен и като български писател и филолог, който до своята кончина през 60-те години на миналия век остава филолог. Днес е напълно забравен. При създаването на книгата с него работи и велешанецът Димитър Ризов – Возир, който е автор на корицата. Той също днес е забравен сред дебрите на българо - русофилско – коминтерновската идеология и политика.
Както вече казахме в онова време, България и ВМРО, братски прегърнати се носят към собствената си гибел, без да си дават сметка, какво ги очаква. Съветското разузнаване – НКВД, навлиза дълбоко в порите на българското общество възползвайки се от баналните позивни от типа за “братски народи, славянство, православие“ и т.н. Мантри които не случайно се въртя и днес на Балканите и в Европа. Краят, катастрофата настъпва на 19 май 1934 г., когато офицерският кръг “Звено“ /”Те самите използват думата „звено” като символ на обвързаност в някакво тайно мафиотско-масонско братство/, де факто група от авантюристи и подкупени офицери, подтикнати от сръбски и коминтерновски пари, извършват военен удар. Парламентът е затворен. Всички партии и организации са забранени. Само няколко месеца по-късно парламентът е възобновен, партиите продължават да живуркат полулегално в аморфно състояние. Но ВМРО си остава забранена, а нейните членове са в затвора или са преследвани и прогонени в емиграция. Реално това е краят на ВМРО, но и на демокрацията в България. И двете ще се опитат да се съвземат от удара едва след 1989 г., когато е подновена българската демокрация, тогава е подновена и ВМРО.
В периодът от 1935 до 1941 г. България се подготвя за участие в очакваната Втора световна война. По това време ВМРО вече е омаломощена и нелегална, а българските разузнавачи нямат никакъв достъп, нито до територията на Македония, нито до някакви сериозни сведения за положението там. Ползват се германски и унгарски извори от втора ръка, но те не представляват някаква ценност....
Вечерята в "Москва"
И ето на 6 април 1941 г. Кралство Югославия е бомбардирано от Луфтвафе, а германският Вермахт за само две седмици напълно разпердушинва югоармията, която вече е разнебитена от вътрешни конфликти. Българската войска, а заедно с нея и военното разузнаване влизат в Скопие някъде около 20 април и поемат управлението на македонската територия.Но обстановката вече е променена и по-различна. Наблюдават се първите кълнове на формиране на македонско национално самосъзнание и то най-вече сред югославското студентство и кръгът около списание “Лъч“. Един факт е показателен за българското разузнаване в този момент. Докато разгромената сръбска войска бяга от Македония за голямо изумление, сръбските разузнавачи остават и не бързат да си тръгнат. Те дочакват своите български колеги и то под надзора и с подкрепата на германските окупационни власти. По това време някъде около 25 април 1941 г. в тогавашния елитен скопски хотел “Москва“, (сградата се срина след голямото земетресение, днес там са офисите на „Вардар внос – износ” на и тогава и днес елитната улица Македония) сръбските разузнавачи дават официална вечеря на своите български колеги. Както си му е редът, има печени прасенца, прекрасни вина, дами във вечерни тоалети, валсове и танга под прекрасната музика, на специално нает оркестър. Докато трае прославата на германската победа, в една от стаите на хотела, на по-горния етаж, сръбската разузнавателна служба предава своите материали за “ненародните и комунистически елементи в Македония“ на своите български колеги. Предадени са и имената на цялата сърбоманска агентура на терена. Цената на предателството е нормална – сърбите напускат Македония заедно с цялото имущество, финансови придобивки и имоти и без никакви пречки заминават по своите родни места в Сърбия. Всичко това се наблюдава внимателно от младите македонски интелектуалци, които са уплашени и потресени от двойното предателство на сърбите към своята агентура и на българите към сръбските поробители. Някои от тези тогава млади хора, по-късно бяха мой преподаватели в университета, но дори и в най-разкрепостената и неформално обстановка не искаха да говорят за това.
Какво прави българското разузнаване след това? Буквално не прави нищо. Сред тях вече дълбоко е проникнала съветската НКВД и те просто подтикват македонските комунисти към въстание, като изпълняват инструкциите на Коминтерна за започване на световна революция на Балканите и съпротива срещу „фашисткия окупатор”. НКВД иска кръв, кръв и кръв от която да печели....
В този контекст е интересна съдбата на Мане Мачков. За него всичко се знае, какъв е бил, какви са били задачите му, кои младежи са стреляли и много други подробности. Но рядко се споменава, че през 1941 г. е бил в София на специален курс за детективи в Българската държавна сигурност. Че неговото име е било открито в списъка на преследваните комунисти предаден от сърбите. Въпреки това българските служби го взимат и там в София въпреки, че е бил буен и своенравен заявява, че е противник на въоръжената борба на комунистите срещу българското управление в Македония. Той иска да се търси помирение и демократични средства за постигане на изповядваните от него идеали. Именно това решава съдбата му. И до днес е невероятно, как една група от млади и неопитни хора успява да убие професионален разузнавач. Заловена е цялата група, но е осъден и екзекутиран само един от убийците. Останалите са изпратени в затвора в Идризово, където през 1944 г. дочакват освобождаване.... Някои от тях са живи и до днес. И досега никои от тях не пожела да каже чия е била идеята за убийството на Мачков, кой им го е поръчал и каква е била целта. Мрачните следи водят към дуалистичните българо-съветски центрове в София, определено отказът на Мачков да се революционизира не е в съзвучие с политиката на НКВД, затова от там идва и поръчката и логистиката, всичко останало са легенди, митове и митологеми.....
Почти четиригодишното българско управление в Македония най-добре може да се проследи в книгата “Българското управление във Вардарска Македоня 1941-1944“, издадена от Българските държавни архиви през 2001 г. Това също е том от около 500 страници. Когато го чете човек, косата му настръхва. Съдържа множество документи за работата на администрацията, за икономиката, но и материали от чисто разузнавателен характер. С невиждана лекота някакви български капитани и полковници, пълни дегенерати, раздават оценки за македонските българи и тяхното самоопределение. Като изобщо не става дума за незнание, а направо за злоумишлено преследване на македонските българи и то най-вече на ВМРО-овците от крилото на Иван Михайлов. Те целево са представяни в негативна светлина, като целта е да бъдат изолирани от обществения живот. Поединично или групово мнозина са обвинени за сърбомани или комунисти. Но когато след септември 1944 г. българската армия и нейните разузнавачи с подвити опашки напускат Македония същите тези „сърбомани и комунисти” остават там, за да се борят за своята пробългарска кауза. Някои от тях са ликвидирани без съд и присъда от новата „Титова демокрация”. Дори Владимир Куртев заместникът на Иван Михайлов и един от Кюстендилските спасители на българските евреи е предаден от комунистите в София на комунистите в Скопие, за да го изгорят жив. /За Куртев не знам дали е бил предаден на македонско – югославска агентура или пак е воден да бъде предаден, па са живи запалени в камионетка някъде към Кюстендил...мисли се че, Лев Главинчев е бил главният екзекутор, изпратил ги така запалени с думите “Искахте Македония ето ви Македония“/ Някои „по-щастливи” се „отървават” с дългогодишни присъди затвор.
Но два примера са показателни за положението с българското разузнаване в Македония от този период. Едният е казусът с българския фашистки генерал Иван Маринов, комендант на битолската военна област. Неговият експедиционен корпус зачерни Егейска Македония, преследвайки уж укриващите се комунисти. Но, той е участник и във военният преврат от 9 септември в София, като е сред организаторите на навлизането на съветската армия на българска територия, поддържан от голям брой негови съмишленици и национални предатели. Със специален акт Югославия иска той да бъде издирен заради военните му престъпления, но внимавайте сега, съветската страна твърди, че той е агент на НКВД и Коминтерна още от преди 1934 г. и всичко, което е вършел е било по нареждане на Москва. Набързо е изпратен за посланик в Париж и до края на своя живот ген. Маринов остава недосегаем.
Вторият пример е още по-показателен. В Прилеп, българското разузнаване е ръководено от някакъв поручник на име Куцаров. Бил известен като опасен и агресивен антикомунист. Специално е бил ангажиран в борбата срещу прилепската организация на КПМ. Някъде към 1942 г. той самият, без никаква заповед на военните власти, събира част от по-известните прилепски комунисти и няколко селяни от село Дабница. Вкарва ги в ареста и лично ги измъчва в прилепските казарми. След това ги отвежда в района на с. Дабница, където всичките са разстреляни. Сред тях е убит и народният герой адвокатът Рампо Левков, член на старо екзархийско семейство. От отведените на разстрел успял да се спаси само един арестуван.
След войната титовата УДБ-а (Управление за държавна безбедност, аналог на българската Държавна сигурност) го открива в неговото родно място, в Пловдив, в България. Иска да бъде екстрадиран и съден в Прилеп. Отговорът на българската власт е смайващ – Куцаров е стар агент на НКВД и всичко, което е вършел, го е правил по нареждане на Коминтерна. Екстрадицията е отказана. Умира някъде през 70-те години в Пловдив, като всеки ден на пазарът обичал да играе табла или дама. По-старите прилепчани които го бяха познали, помнеха и описваха като висок и строен старец със снежно бяла коса, образ който не се забравя.
ВМРО и македонските българи още в средата на 1941 г. я разбират подлата игра на българските разузнавачи и се опитват или да ги възпрат или да ги избягват. Нещата ставата напълно ясни когато Бъгария, под предлог, че е война и само временно администрира окупираните територии, отказва да организира парламентарни избори в Македония. Това не пречи в същото време София да събира данъци, нещо което и го позволяват военните конвенции, но и да мобилизира в армията македонци, нещо което противоречи на отказа за политическо представителство на македонските българи в българския парламент.
Следвоенни "двойни" игри за сметка на македонските българи
След краят на войната започва погромът над македонските българи, както в Македония, така и в България. Част от българските разузнавачи вече служат на СССР и редовно захранват Съветите с материали срещу „михайловистите”, разгаряйки омраза срещу тях с квалификации като “фашисти“ и други подобни. Схемата е много елементарна и функционира и до днес. Българската служба изпраща своите информации на НКВД и КГБ в Москва. Дори се ръководи от специален съветски представител в София. След това Съветите пресяват тази информация за своите нужди и ги препраща на УДБ-та в Белград. Резултатът е невиждано преследване и изтезания срещу македонските българи и на сънародниците ни в Източна Сърбия.
Някъде около 1965 г. българската ДС дори не може да припари в Македония. Получава някаква оскъдна информация от скромни източници. Това са няколко оцелели български фанатици и фантазьори, които не могат или просто не искат да осъзнаят подлата роля на службите в София. През този период вече измират старите членове на ВМРО и ММТРО. Някои от тях останаха като живи образи в моята памет. Това са образи на състарени и изоставени хора. Малтретирани от властите. Идваха в моя дом, жални да чуят българска реч, па макар и от Радио София. Това бяха хора напълно осъзнали, че зачатъка на всички техни житейски проблеми започва от предателските кръгове в София, на които те се бяха отдали всецяло, като бяха повярвали на техните лъжливи изявления за единството на българското племе.
След 1965 г., след визовата и паспортно либерализиране за югогражданите много млади македонци отидоха да учат във факултетите в София. Това е време на голям подем на българското разузнаване, но и на сериозни реакции от македонска страна. Два случая характеризират този период в неговата истинска същност.
Първият казус е истинска антична трагедия на македонската сцена. Някъде към края на 60-те една млада македонска студентка, ПМГ, от известно пробългарско семейство, отива да следва в София. Студентското дружество организира екскурзия за всички студенти до Рилския манастир. Както си му е редът, младите хора сядат да се забавляват и да си кажат наздраве с по някои тост на чашка. ПМГ вдига своята чаша и казва наздраве за “България от Черно море до Охрид“. Сравнително бързо наздравицата достига до службите в Македония. Полицията арестува нейния стар баща ТМ. Под предлог, че баща й е тежко болен принуждават близките на студентката да я извикат от София. Тя се завръща и веднага е арестувана и осъдена със своя баща, като последният е абсолютно невинен в цялата ситуация. Старият ТМ е оставен в затвора без никаква лекарска грижа. Неговият хроничен диабет се влошава. Откаран е в скопска клиника, където му е ампутиран единия крак. Изпратен е в дома си, където умира след няколко седмици. ПМГ излежава свята присъда в затвора и днес доста възрастна все още живее в Скопие.
Съдебният процес срещу ПМГ е мъчителен и унизителен. Пред съдиите в показния процес са принудени да дефилират и свидетелстват всички нейни македонски състуденти от София. Днес това са видни обществени личности, актьори, режисьори, инженери и дълго време над тях висеше унизителната тъмна сянка, че са били агенти на УДБ-ата или доносници. Неотдавна се разкри тайната за това кой е бил главният информатор. Днес вече се знае, че това е бил някакво българско ченге, което служебно следяло студентската екскурзия и трябвало да напише докладна. Този български полуидиот на работа в службите, счел че тостът за “България от Черно море до Охрид“, не кореспондира с българската и съветската политика за Вардарска Македония а и че този тост може да разруши българо- съветските и югославските отношения. Според своя интелектуален капацитет, седнал, написал докладната и я изпратил до началството. Те,също като своя достоен подчинен го пратили до Москва, а от там го препратили в Белград. На пръв поглед по всичко изглеждало, че македонските служби се добрали сами до информацията за екскурзията. Свидетел на случаят е и тогавашният студент а днес известен български хистолог проф. Д-р Григор Велев. Самата ПМГ не иска и днес да дава никакви изявления или коментари, защото все още смята, че това е най-доброто за нея и за нейното семейство.
Това са “големите успехи“ на българското соцразузнаване...А какви митове днес измислят и ги пробутват като легенди в своя полза.... и всичко това било правено в името на България.....!?!?
Вторият казус поне няма трагичен край. Един млад македонски чиновник в югославското посолство в София, някъде през средата на 80-те години, попаднал в ръцете на българските служби и те го вербували. Вероятно е станало по принуда заради обичайните забежки на дипломатите – контрабанда или шерше ла фам. След като бил вербуван си дал сметка, в какво се е забъркал. Върнал се в Скопие и направил самопризнание в УДБ-ата. След известно време е осъден на минимален срок затвор и се преселил в родното място на своята съпруга някъде в Югославия. Същевременно шефът на сектора за борба срещу българските служби в скопската УДБ-а, някой си Медарски е разжалван от всичките свои длъжности и чинове, като приключил кариерата си сред редовите адвокати. Последният се оказал нещо като съпътстващо невинно поражение на големият български разузнавателен успех.
Господи, какви легенди и каква митология.....!
Падането на Берлинската стена и изобщо на соцсистемата в Източна Европа и в Югославия съживи българското разузнаване към Македония. Появяват се някои млади хора със смесено патриотично семейно съзнание и желаещи сами да си опитат късмета и да се разделят със своите руски ментори и началници. По същото време македонската система за сигурност частично се разрушава, но оставайки подчинена напълно на Белград за първи път се сблъсква с невиждана дотогава българска разузнавателна активност. Видимо става дума за агресивно, дръзко и безкомпромисно отношение на една по-голяма държава и служба спрямо по-малкия съсед. Но за тези времена в крайна сметка трябва да пишат, все още живите оперативни и аналитични кадри от УДБ-ата.
Де факто, акцията започва една година по-рано. Група от млади български разузнавачи, съставена от Красимир Каракачанов, Евгени Еков и още няколко младежи, за първи път влиза в Македония. Демонстративно обикаля населените места и по списък търси контакт с всички за които се знае, че са били обвързани с българската кауза и служби или с техните наследници. Не се търсят само българи – „михайловисти”. Това е ново време, нови са и демократичните представи. Групата търси връзка с всички, които все още усещат своите български корени, като се осъществява контакт и с потомците на бившите югославски социалдемократи и комунисти, които участвали в блока на Петко Милетич или Милан Горкич. С всички тях са осъществени анкети, като им е обещавана поддръжка и подкрепа в настъпващите времена. Това се случва за първи път след 1918 г. Български разузнавачи обещават нещо, за да спечелят хора, които са пробългарски настроени и са останали такива. Тази група от млади разузнавачи е подкрепяна от властите в София но главното обучение по методиката и логистиката на контактите и анкетирането получават от Коста Църнушанов, някогашен член на ММТРО от 1927 г., вемеровец - михайловист, филолог, писател и преводач, невероятен ерудит, произхождащ от прилепски род.
Подли игри
За времето след 1991 г. до днес кажи – речи всичко е изписано и няма нужда от някакви особени обяснения. Знае се всичко за всички. Известни са позициите на хората, като самоопределение и самосъзнание. Всичко случващо се има своето разумно обяснение. Докато не ме изненада интервюто пред българската Нова телевизия на двамата споменати в началото “специалисти“ по македонския въпрос, който направо изумиха македонските българи. Това което говори днес за съвременна Македония Джамбазки, че става дума за коминтерновско творение, в което няма демокрация все още може да е приемливо за някого. Още повече че ние все още си имаме някои, които продължават да се гордеят, че са коминтерновци и титовисти. Казаното от Джамбазки беше нормално, до момента в който водещата (бяха двама водещи) изръси глупостта, че Македония е нещо като „малка Северна Корея”. Но какво да се прави, никой не очаква от една водеща да е много умна. Само че глупостта и непознаването на положението в Македония показано от водещата го смени целият ход на интервюто в по Нова телевизия. Тогава на сцената се развихри журналистът Коритаров, добре известен на българската публика, но абсолютно анонимен в Македония. Накратко той изрече следните лъжи:
1. Бившият български агент Велизар Енчев, работил през епохата на Тодор Живков по югославска линия най-сериозно му заявил, че ВМРО-ДПМНЕ през 1990 г. било формирано от тогавашното българско разузнаване;
2. Доказателство за това било българското гражданство на Любчо Георгиевски;
3. Всички македонски правителства до Груевски и след това били съставени предимно от бугараши;
4. Договорът за добросъседство между Скопие и София няма да се подпише, защото това е договор между “българи и българи“, а не между „българи и македонци”.
Това са приказки на един абсолютен олигофрен, което заедно с неговият ментор Велизар Енчев знае за формирането на ВМРО - ДПМНЕ, толкова, колкото моята баба в София е разбирала в миналия век от софтуер.
Първо да приключим с Велизар Енчев... Не става дума за никакъв разузнавач, а само за журналист които приел да бъде оспособен за разузнавач и помислил че, е способен да работи за разузнаването по линията на югослужбите. Неговата задача в Югославия, както и на всички български агенти там е била проста. Да пренася получаваната от Югославия предимно открита информация, най-вече от медите към българските и съветските служби. И това е всичко. Ако това е някакво разузнаване то Краси Каракачанов и неговата група през 1989 г. извършиха за един месец повече работа, отколкото Енчев за целият си живот. Това не пречи по добрия шпионски обичай Енчев да напише мемоарна книга за себе си, където по един инфантилен начин разказва за неговото пътуване с Доста Димовска и Любчо Георгиевски до София, за някакви консултации. Въпросът е, как УДБ-та ги преследвала, но те тримата геройски им избягали. Да ни пази Господ от измислиците на некадърни и бездарни хора.....подробностите от само похвалното слово в стил автопанагерик отдавна вече ги забравих.
Коритаров си няма и хабер, как е сформирана ВМРО-ДПМНЕ, затова се налага да му разясним. ВМРО-ДПМНЕ е учредена в Берлин, в ресторанта “Ново Скопие“, на братята Гойко и Мане Яковлевски от с. Зубовце, гостиварско. Самият ресторант е място за неформални срещи на хора от всички професии и течения, като мястото винаги е било наблюдавано внимателно от германските и югославските тайни служби. Може дори заведението да е имало договор с тях, защото ресторантът никога не е затварян. Първият председател на ВМРО ДПМНЕ е известният македонски емигрант и дисидент Драган Богдановски, личен приятел на Гойко Яковлески. Така че, нека Коритаров се консултира със своите извори на информация от българските разузнавателни служби. Там в досието на Богдановски е всичко. Той е добре известен на българските служби, които понякога дори с презрение го назовават като БОГДАНОВИЧ...та от там всичко ще му стане ясно......
Колкото до това, че във всички македонски правителства, а вероятно и в сегашното имало хора с българско самосъзнание в Македония това не е нещо изненадващо, там има и сърби и власи. Има всякакви и горе долу се знае всичко за всички. Впрочем и в комунистическа Македония на власт имаше хора с прикрито българско самосъзнание. Това се знаеше от всички, но бе достатъчно само да са лоялни на веруюто от АСНОМ 1944 г.
Големият въпрос е кой и защо не иска да бъде подписан този вече фамозен Договор за добросъседство. Не знам какво мисли Груевски по това питане, но искрено казано неговите разсъждения не ме интересуват. Целият свят знае, че договорът ТРЯБВА да бъде подписан и по този въпрос няма мърдане. Има само откупуване на време. Това е игра конвенционално и масово позволена в политиката. Но това е работа на Груевски и неговото правителство.
Кой подхранва разсъжденията на Коритаров, или по-точно, кой му е изпил акъла да твърди, че става дума за споразумение между “българи и българи“ и затова не трябва и не може да има договор? Та нали ситуацията в Елзас и Лотарингия е идентична “германци-германци“, или “французи-французи“. Но това едва ли пречи да има договори между Германия и Франция. Ситуацията е още по-комплицирана с Монако, където положението е само „французи-французи”, но отношенията между двете страни са уредени с повече договори отколкото са сключени на Балканите в цялата им модерна история. В този контекст, направо не треба нито да се мисли, нито да се говори за Швейцария.
Отмина времето, когато бе стигма и срамно да си българин. Днес е време на нови ценности и затова малобройните македонски българи сме горди със себе си и духовното и военно минало на нашите предци. Екипажи като двойката Джамбазки-Коритаров се носи в някакво минало време и върши услуги не на своята родина България ами на други страни, който отдавна бяха подминати от съвремието. Историята ни научи, че на нас не ни е нужна нито тяхната “духовност“ нито измисленото им величие, нито тяхното верно поданическо и слугинско разузнаване. Тукашните малобройни българи имаме повече духовност и неограничени възможности да знаем за собственото си разузнаване. Нека поднесат своите услуги на някои други държави и партии, било то за тяхното формиране или тяхното разнебитване, сред хора които не ги познават и биха им повярвали. На Македония може да предложат нещо друго, но за да достигнат до тази фази е необходим някакъв мисловен капацитет.
Отмина времето на митовете, легендите и мемоарните измислици..... днес все пак сме малко по-паметни от преди 70 години...

Назад към съдържанието | Назад към главното меню